Скали, страх и постижения – това те чака във втората поред статия на Александра Йорданова, новият доброволец в редиците на Emprove. Тя е спортен психолог, което означава едно – ще работим с голям познавач на непримиримия дух. Може би не сме го осъзнавали, но отдавна сме имали нужда от такъв човек до нас. До жените, с които работим. Защото животът си е сериозна спортна дисциплина, откъдето и да го погледнем. Колко би било хубаво да имаме треньор, който да ни наставлява и подкрепя по пътя, нали? Е, вече имаме.
- Погледни към своя връх
- Приеми предизвикателството
- Рискувай
- Довери се на процеса
- Позволи си да се зарадваш
Нека поставим тези стъпки в история. Всъщност ще ви разкажа някои от моите случки и срещи с катеренето.
От малка си мечтаех за екстремни преживявания. Така стигнах до катеренето. Представях си го като най-страшното нещо, което мога да правя. Страшничко се и оказа. Но от онова приятно страшно, което после ни кара да полетим.
Ето как премина и първият ми опит за катерене. Влязох в залата. Погледнах стената. Определено бях респектирана. Помислих си: „Трябва да стигна чак ей там“. Започнах да загрявам. Отидох до стената. Хванах се за първите хватки. Направих едно движение и рамото ми просто започна да крещи от болка. И това беше. Първият ми ден в катеренето, който чакам от има, няма цял живот приключи за има, няма 5 минути, безуспешно и с контузия.
След няколко месеца отидох на курс по катерене на скали. Пред мен се изпречи една нищо и никаква 4-метрова скала (в очите ми 20-тина или поне 10 метра). На първо време от нас се изискваше да се научим как да се спуснем по нея. Значи дори не тръгваме отдолу, където е безопасно. Тръгваме от върха, където е високо и дори не знаеш как ще завърши всичко. Останалите започнаха да се спускат, докато аз чакам своя ред. Напрежението в мен обаче не намаляваше. В гърдите ми не просто имаше буца. Там се разрастваше буря. Дойде и моят момент. Застанах на ръба на скалата. Тялото ми искаше да си ходи. Цялата треперех. Умът ми обаче беше там. Беше там, за да си каже „Направиш ли това, направила си всичко“. Спуснах се.
След курса започнах да се катеря в зала. На 20 и няколко съм и се съревновавам с десет годишните. Техните маршрути за загрявка са моите предизвикателства на живот и смърт. В началото дори се срамувах. Така обаче тренировките по катерене придобиваха друг вид. Не беше нито забавно, нито приятно. Хем ме е страх, хем ме е срам. Пък и не ми се получава.
Реших да не се отказвам от катеренето. Отказах се от начина си на мислене. Трябваше да се науча как да се оставям да се зарадвам на всяко едно движение нагоре по стената. И когато стигна върха да знам, че всяка крачка си е струвала.
Да се върнем на петте стъпки от началото. Можеш ли да:
- Погледнеш към своя връх, дори когато той е толкова далеч, че не можеш да го видиш ясно
- Приемеш предизвикателството, дори когато предизвикателството изглежда плашещо
- Рискуваш, дори когато тялото ти иска да избяга в точно обратната посока
- Се довериш на процеса, дори когато процесът изисква от теб да скочиш в неизвестното
- Си позволиш да се зарадваш на собствените постижения
Снимка: Cade Prior от Pexels
