Когато бях на 5, живущите в двата съседни апартаменти през седмица изнасяха 10-15 минутно представление в коридора на панелния ни блок. Обикновено оповестяваха началото му с викове и крясъци, при които баща ми и още няколко съседа се включваха в постановката, основно с физическа сила и призиви „Успокой се“, „Спокойно“, „Недей, ще я убиеш“. Запомнила съм ясно един конкретен спектакъл. Малко след началото му, баща ми връхлетя обратно вкъщи с пушката на съседа в ръка, скрия я под дивана, каза на мама „Не излизайте в никакъв случай“ и изтича навън. На фона на крясъците и викове в коридора на блока, вкъщи влязоха съседските деца, чиито баща в момента биеше майка им. Изплашени, треперещи, сгушени една в друга, те не спряха да плачат. Сигурно винаги ще помня обърканите им и пълни със страх очи. След 20-тина минути представлението свърши, всички си бяха по къщите и животът продължи по старому.

В тази история няма намесени нито полиция, нито линейка (и слава богу!), нито социални служби. Никой повече не повдигна темата за случилото се… до следващото седмично представление. Никой не говори с жертвата (или пък с насилника), защото това бяха „семейни проблеми“. Първите 1-2 дни след спектакъла всички участващи в него се поздравяваха с приведени от срам или неудобство глави. Коментарите и укорителното цъкане с език идваха единствено от съседи, които не са били очевидци на случилото се, но отнякъде бяха дочули за него.

Това е история, стара като света, за жалост, все така актуална и далеч не по-рядко разиграваща се. Помня този случай, обаче, защото тогава за пръв път видях лицето на насилието с очите си. Насилието обикновено се свързва с юмруци, псувни, обидни и грозни нападки, хвърляне на предмети по другия, буйстване, блъскане, синини и наранявания по „жертвата“, викове и крясъци. Насилието, обаче, има и друг, тих образ. Насилието намира израз в ужасените и разплакани детски очи, в страха дали мама ще оживее. Насилието прозира в срама и чувството за вина на жертвата и насилника ѝ и в неудобството на всички други замесени да ги погледнат в очите. Насилието е в стигмата и вярванията „Това си е тяхна работа, мен не ме интересува“. Насилието разцъфва в клюките на „експертите по житейски проблеми“ пред блока. Насилието е във факта, че за едно 5-годишно дете побоя в коридора на панелката беше нищо повече от ежеседмично представление.

Ударите, синините и обидите се посрещат обикновено от един конкретен човек, т.нар. „жертва на насилие“. Невидимите и дългосрочни последствия от насилието, обаче, имат много повече „индиректни жертви“. Немалко известно е, че децата на насилници на по-късен етап от живота си е възможно също да станат насилници или жертви на такива. „Раждането“ на насилници и жертви, обаче, е не по-малко вероятно да се случи в среда, където насилието е прието за норма, където битува вярването „Срамно е да споделяш, че партньорът ти те бие. Какво ще си помислят другите? Ще те разнесат в целия град.“, където да викнеш полиция, понеже съседите се бият, ще ти навлече гнева на боговете (или поне този на съседа насилник).

И докато „жертвата“ трудно може да излезе от дългогодишния цикъл на насилие, то „индиректните жертви“ могат да избират в по-малка или по-голяма степен, дали с действието и бездействието си, да се борят с насилието в дългосрочен план или да го утвърдят като норма. Далеч съм от идеята, че насилието може да бъде изкоренено из основи, но пък може да му се противодейства не с юмруци и крясъци, а „индиректно“, като:

•   се говори за него – какви са лицата му, #ПървитеЗнаци, последствията  

Противно на вярването, че насилието се изразява във физически акт, #ПървитеЗнаци за него обикновено са от психологически и емоционален характер. Точно това ги прави трудни за улавяне.

•   се руши стигмата и порочните убеждения за него

Последното нещо, което жертва на насилие има нужда да чуе е „Сама си е виновна“, „Метнал се е на баща си – и той се напиваше всяка вечер и биеше майка му“. Подобен тип реплики още повече затвърждават усещането за безпомощност и непроменимост на ситуацията. Още повече, че нито са верни, нито могат да оправдаят акта на насилие.

•       жертвите му се насърчават и подкрепят да потърсят помощ

Хората, преживяващи насилие, не рядко трудно намират ресурс в себе си да се откъснат от насилника и да започнат живота си наново. Помощта и опитът на специалисти в първите моменти на „откъсване“ от насилника са изключително полезни и може да дадат усещане за сигурност.

•   се споделя информация за организации и специалисти, които могат да помогнат на потърпевшите

Сред пострадалите от насилие битува вярването, че няма кой да ги чуе и да им помогне, а всъщност има не малко специалисти (психолози, адвокати, коучове и др.), които са готови да ги подкрепят, и то безплатно! Тук сме. Има ни.

Защото може да не се случва в дома ни, но се случва на обществото, в което живеем. Защото може да не се отразява на нас сега, но може да повлияе на децата ни утре. Защото можем да живеем щастливо и хармонично с партньорите си, но стъпвайки на статистиката, имаме приятелка или позната, която е жертва на насилие от страна на своя.  

Автор: Виктория Евлогиева

Снимка: George Becker,  Pexels