ЖенитеSurvivors са първата по рода си българска общност на жени, успешно излезли от връзки с насилие, подкрепящи други жени по пътя им към промяна и нов живот. Дамите, които носят титлата сървайвър таят много кураж, вяра и сила. Но за да ги отприщят и да работят в тяхна полза, им е нужна мъничко подкрепа. Ето защо, когато някоя жена се свърже с нас, тя влиза в сървайвърската група и преминава през пет професионални терапевтични сесии. Едва след това тя може да бъде истинска опора и дори ментор за друга жена, която преминава по този път. Като всеки процес, и този изисква време, но се отплаща. Тези жени съществуват, сред нас са и са неизчерпаем източник на вдъхновение. Ето защо тази година решихме да покажем лицата на някои от тях. Те са прекрасни, изключително различни, емоционални и смели. Днес започваме с Диана, която бе първата, осмелила се публично да сложи до името си Жена сървайвър.

Как се осмели да станеш част от #ЖенитеSurvivors?

В моя случай не опираме до смелост, а по-скоро до това да бъда полезна за други жени, които се намират в конкретна ситуация и не виждат изход. Самата аз вече бях взела решението да застана с лицето и името си зад историята, която разказах в едно интервю по Нова, ако не бъркам. 

Мисля, че смелостта може да бъде изместена от желанието да предпазиш и други да направят грешен избор или да останат там, където са, просто, защото вярват, че няма изход. Смелостта да бъдеш част от #ЖенитеSurvivors се крие в решението да станеш една от тях!

Какво се промени в теб след сесиите?

Започнах да слушам повече вътрешния си глас. Да работя над това да си простя, че съм допуснала грешка и да съм по-добра със себе си. Все още работя над това, но определено фактът, че не си сам по пътя много помага. Разбрах, че дори да не си в рамките на социалната кутия – ще бъдеш приет. Страхът от отхвърляне се превърна във вдъхновение да бъда себе си без страх, че няма да ме оценят, защото най-важното е да  цениш сам себе си!

Една от промените дойде след едно от първите събития на Emprove, когато за първи път изпитах истинско удоволствие да говоря пред публика. Нещо, което всяваше в мен неописуем ужас още от ученическите ми години. Научих се да излизам от комфортната си зона и да се радвам на всички малки промени, когато го правя.

Кое е онова, с което най-много се гордееш оттогава?

Научих се да вярвам на себе си и да приемам помощ, когато имам нужда от нея! Най-трудно ми бе да призная, че имам нужда от подкрепа и помощ. И когато най-сетне спрях да бъда перфекционист – всичко си дойде на мястото. Това е свързано с доста дълъг процес и аз все още се уча, но пътят, който изминах оттогава ме кара да се гордея с това, което постигам в момента. Гордея се , че не се отказах от мечтите си въпреки, че изглеждаха на моменти абсолютно недостижими, но днес с усмивка мога да кажа, че да повярваш, че можеш, е най-доброто, което да направиш за себе си.

Много харесах един клип на Сър Антъни Хопкинс, който започваше така:

Believe. Believe. Believe!

Превърнала съм това в своя мантра и го повтарям всекидневно.